Ще ти застреляме детето! Кажи къде скри знамето! - Анализи и Коментари
Meduza.io, Александр Рибин
Оригиналната обява можете да видите .
Украинските военни направиха доста сполучлива контраатака и принудиха съветската войска да отстъпи от региона на Харков. Някои селища в този регион бяха под окупация повече от шест месеца. Юлия Петрова е гражданин на един от тях, Купянск-Узлови, главен железопътен възел, обвързван с Харков и други градове. Петрова е живяла в него през целия си живот, помагайки на локалните бездомни животни в продължение на доста години (преди това е работила в локална ветеринарна клиника). В края на август Юлия беше принудена да напусне окупираното село, откакто съветски военни заплашват да убият деветгодишната й щерка.
Ето нейния роман за шест месеца окупация – и за фантазията да се върне вкъщи.
Живеем дружно: аз, майка ми и щерка ми. Посрещнахме войната със боязън. Обадиха се родственици от Харков. Казаха, че войната е почнала. Вече се чуваха детонации, летяха самолети. Веднага слязохме в мазето. Започнахме да прибираме там и животните, повече от 20.
Почти незабавно съветските войски навлизат в селото. Влязоха без пердах – нашите ги нямаше, кметът [кметът на Купянск Генадий Мацегора] съобщи града. Така стартира нашата шестмесечна окупация.
В селото пристигнаха като господари
Веднага нахлуха [руските военни], заеха площада пред селския съвет с коли. Скоро там се събраха локални поданици и се пробваха да провеждат манифестации против тях.
Но те влязоха в селото като притежатели. Още в първите дни на всички места бяха окачени флагове - съветски и руски. На всички кръстовища бяха ситуирани въоръжени бойци. Не са контактували с локалното население, бяха отрицателно настроени.
Още първите дни почнаха да лишават препитанието на хората. На пазарите взимаха каквото си изискат. За " покупки " отиваха по същия метод - беше невероятно да вдигнаш очи към тях. Взимаха каквото си изискат от рафтовете. Ако посмееш да им се караш или просто са в неприятно въодушевление, те водят в мазето и те бият.
Взеха от хората каквото си изискат. Влязоха в жилищата, каквото харесаха - взеха го. Къщите бяха взети. Отнемаха колите на хората. В най-хубавия случай просто издърпваха притежателите от салона. Държаха като господари на живота.
Пияни обикаляха на БТР-и с картечници. Един ден един от тях излезе с автомат на автогарата и сподели: „ Сега ще те прострелям в краката “. В името на заниманието те биха могли да стрелят по всяка постройка. Имаше доста такива случаи.
Местни поданици бяха открити убити в реката с торби на главите и увити ленти към ръцете им - локални риболовци ми споделиха за това при започване на лятото. Те ловили риба на река Оскол, когато дружно с тях изплувал мъртвец. Никой не посмя да смъкна торбата от главата, обадиха се в [окупационното] комендантство. Пристигналите военни с водолази, извадили го от водата и го отнесли безмълвно.
В мазетата на административните здания също беше смут. Там държаха хора. Когато просто минеш, косите ти настръхваха: чуваха се безчовечен писъци. И женски, и мъжки. Какво правеха с тях там, че хората по този начин крещяха, ужасно е да си представим.
Много наши познати, които не криеха проукраинската си позиция, изчезнаха. Не знаем къде са. Нашият народен представител Николай Маслий, който ходеше по митингите, не може да бъде открит и до през днешния ден. Много млади девойки са изчезнали. Къде са те? Никой не знае. Случиха се доста неприятни неща.
В селото имаше такива, които ги подкрепяха. Част от тях отпътуваха за Луганска и Донецка област, а оттова за Русия. Предимно бяха възрастни хора (въпреки че имаше и доста млади). По принцип те бяха добре с всичко. Те просто имаха такава носталгия, те споделиха: „ Е, скоро ще спечелим положителни пари, железницата ще работи, както беше при Съюза “. В моя блок да вземем за пример една жена отиде да работи в тяхното комендантство. Тя сподели, че Украйна е неприятна, само че тези са положителни.
„ Вие не обичате нас, руснаците, нали? Ти обичаш ли ни? "
Още в първите дни на нашата железница се събраха служащи. Те споделиха, че е належащо да се пусне връзка с Русия. Първоначално бяха обещани огромни заплати на всички. И тогава, когато хората се подведоха, започнаха да дават обещание по-малко. Транспортираха всичко належащо, докарваха [военна] техника от Русия и най-после на хората въобще не им се плащаше. Дадоха хранителни дажби вместо заплата и споделиха, че няма да има пари. Ако не вървиш на работа, ще дойдат да ти покажат какво могат. Така че хората работеха гратис. В същото време цените на всичко се подвигнаха към три пъти. Хората бяха на ръба на гладната гибел.
Имаше и доноси. Например майката на моя другар, която работи като надзирател, ми споделя: „ Знам, че си за Украйна. Сега ще отида и ще те пусна на руснаците. И отиваш в мазето. "
Разбирате ли, беше невероятно да се каже каквото и да е. Защото щом един път стигнеш до мазето, в никакъв случай не излизаш оттова. Или, в случай че излезеш, си в доста тежко положение. Синът на мои познати закъсня с няколко минути за комендантския час, нямаше време да се прибере. Закараха в мазето. Изведоха го на идващия ден. Той беше толкоз обичай, че не можеше да върви.
Дойдоха при мен, мисля, също по нечий донос. Някой им е споделил за моята позиция – че съм срещу тях. Вероятно някой от съседите.
Дойдоха трима души. Един незабавно ме бутна, паднах. Издърпаха ме в един ъгъл в кухнята. Един ровеше в телефона ми, а останалите претърсиха жилището. Търсиха украински знаци и всичко това. Нямам това в къщата си, само че обърнаха всичко с главата надолу.
Вдигнаха автомати против мен и детето, заредиха ги. Викаха: „ Сега ще гръмнеме детето ти! Къде са ти знамената, къде ти е знамето, кучко, ти си за Украйна, не ни харесваш нас руснаците. Не ни ли обичаш? "
А аз мълча, доста ме беше боязън. Дори дума не можах да кажа. Търсиха, търсиха и споделиха: „ Ще се върнем “. И си потеглиха.
Още на идващия ден, 22 август, намерихме човек с кола, който щеше да ни изкара. Не взехме никакви движимости, себе най-болните и остарели котки, поставихме ги две по две в специфични кафези и тръгнахме с последните си пари.
По пътя към Украйна имаше девет съветски контролно-пропускателни пункта. Пътят до язовира (условна разграничителна линия сред украинските и съветските войски) лиши шест часа. Трудно е да се мине през всички тези контролно-пропускателни пунктове. Трябва да намерите метод към всеки, с цел да не ви простреля, давате пари, с цел да не ви навредят. Те се считат за господари на живота ни, те решават кой да мине и кой не.
На предпоследния, осми контролно-пропусквателен пункт, седи началникът им. Водят те при него и той взема решение дали да те пусне в Украйна или не. Вече има съществена инспекция. Не всекиго пускат, само че като цяло, плащаш ли, ще минеш.
Макар че и това не е несъмнено. Приятели ми споделиха, че не са ги пуснали и за пари - евентуално всичко зависи от промяната [на военните на КПП]. Но ние платихме и ни пуснаха. Свалиха всичкото злато, смъкнаха златното кръстче с верижка от детето - и ни взеха тези 400 $, които имахме за черни дни, по този начин да се каже.
Но по този начин или другояче, с цел да минете, би трябвало да почистите изцяло телефона, тъй като те могат да възстановят цялата ви преписка, фотоси. Необходимо е или въобще да си с нов телефон, или да изтриеш изцяло всички сметки, с цел да са там фабричните настройки. Защото сигурно ще намерят защо да се заловен.
Достигнахме [неокупираната част на Харковска област]. Благодаря, несъмнено, на украинските военни и доброволци, те доста оказват помощ на всички. Те ни помогнаха с животните: доста е мъчно - всички тези кошове. Помагаха да товарят, разтоварват и към един часа следобяд към този момент бяхме във „ филтрационния лагер “ – украински. Това е постройката, в която седят военните и Службата за сигурност на Украйна. Там първо дават храна на всички и който има потребност от здравна помощ. Докато чакахме реда си за изявление, котките ни бяха напоени и обгрижвани.
По време на изявлението говорихме със чиновници на СБУ. За това по какъв начин сме живели в окупацията, дали са ни обидили... Питаха такива неща. Провериха телефоните, с цел да се уверят, че там няма нищо. Това е разбираемо: отпътуват и доста колаборационисти и предатели. Е, нямаше нищо изключително, което да се назова разпит. По-скоро диалог. Разговаряхме небрежно и ни пуснаха. Извикаха ни такси.
" Когато забележим украински военни, се успокояваме "
Отначало беше доста мъчно да привикна да не се опасявам от военните. Защото те са наши, украински военни. Бяхме привикнали да свеждаме очи, не трябваше да гледаме руснаците, не се знаеше по какъв начин ще реагират, никой не разговаряше с тях.
Сега е тъкмо противоположното - когато забележим украински военни се успокояваме. Не нервничим, не се гърчим. Имаме мир.
Разбира се, животните мъчно понасяха пътя. Имаше проблеми с намирането на жилище: не всеки ще ви пусне в апартамент с шест котки. Първо бяхме приютени от една стара двойка, и двамата с увреждания. После успяхме да наемем дребна къща в едно село.
Дрехи нямаме, единствено тези, с които избягахме. Сега на първо място мислим по какъв начин да вземем останалите животни. Купянск към този момент е освободен, само че през вчерашния ден имаше обстрел от Руската федерация, има и жертви. Там няма връзка. И към момента имам доста животни там. Гледа ги комшия.
Много желая да се прибера вкъщи, само че още е рисково. Селото ни се намира покрай границата. Цялата артилерия ще се изсипе върху нас.
Но все в миналото ще се върна. Моите животни са там, моят дом е там. Но не и в близко бъдеще. Не съм боен специалист, само че мисля, че руснаците ще се опитат още веднъж да завладяват града. Защото имаме жп възел с пет разклонения и той е стратегически значим.
Изобщо всичко това би трябвало да се промени. Войната би трябвало да спре. Наистина желая да го допускам. Искам това да свърши. За да не умират хора и да не осакатяват. Не желая хората и животните да страдат.
Оригиналната обява можете да видите .
Украинските военни направиха доста сполучлива контраатака и принудиха съветската войска да отстъпи от региона на Харков. Някои селища в този регион бяха под окупация повече от шест месеца. Юлия Петрова е гражданин на един от тях, Купянск-Узлови, главен железопътен възел, обвързван с Харков и други градове. Петрова е живяла в него през целия си живот, помагайки на локалните бездомни животни в продължение на доста години (преди това е работила в локална ветеринарна клиника). В края на август Юлия беше принудена да напусне окупираното село, откакто съветски военни заплашват да убият деветгодишната й щерка.
Ето нейния роман за шест месеца окупация – и за фантазията да се върне вкъщи.
Живеем дружно: аз, майка ми и щерка ми. Посрещнахме войната със боязън. Обадиха се родственици от Харков. Казаха, че войната е почнала. Вече се чуваха детонации, летяха самолети. Веднага слязохме в мазето. Започнахме да прибираме там и животните, повече от 20.
Почти незабавно съветските войски навлизат в селото. Влязоха без пердах – нашите ги нямаше, кметът [кметът на Купянск Генадий Мацегора] съобщи града. Така стартира нашата шестмесечна окупация.
В селото пристигнаха като господари
Веднага нахлуха [руските военни], заеха площада пред селския съвет с коли. Скоро там се събраха локални поданици и се пробваха да провеждат манифестации против тях.
Но те влязоха в селото като притежатели. Още в първите дни на всички места бяха окачени флагове - съветски и руски. На всички кръстовища бяха ситуирани въоръжени бойци. Не са контактували с локалното население, бяха отрицателно настроени.
Още първите дни почнаха да лишават препитанието на хората. На пазарите взимаха каквото си изискат. За " покупки " отиваха по същия метод - беше невероятно да вдигнаш очи към тях. Взимаха каквото си изискат от рафтовете. Ако посмееш да им се караш или просто са в неприятно въодушевление, те водят в мазето и те бият.
Взеха от хората каквото си изискат. Влязоха в жилищата, каквото харесаха - взеха го. Къщите бяха взети. Отнемаха колите на хората. В най-хубавия случай просто издърпваха притежателите от салона. Държаха като господари на живота.
Пияни обикаляха на БТР-и с картечници. Един ден един от тях излезе с автомат на автогарата и сподели: „ Сега ще те прострелям в краката “. В името на заниманието те биха могли да стрелят по всяка постройка. Имаше доста такива случаи.
Местни поданици бяха открити убити в реката с торби на главите и увити ленти към ръцете им - локални риболовци ми споделиха за това при започване на лятото. Те ловили риба на река Оскол, когато дружно с тях изплувал мъртвец. Никой не посмя да смъкна торбата от главата, обадиха се в [окупационното] комендантство. Пристигналите военни с водолази, извадили го от водата и го отнесли безмълвно.
В мазетата на административните здания също беше смут. Там държаха хора. Когато просто минеш, косите ти настръхваха: чуваха се безчовечен писъци. И женски, и мъжки. Какво правеха с тях там, че хората по този начин крещяха, ужасно е да си представим.
Много наши познати, които не криеха проукраинската си позиция, изчезнаха. Не знаем къде са. Нашият народен представител Николай Маслий, който ходеше по митингите, не може да бъде открит и до през днешния ден. Много млади девойки са изчезнали. Къде са те? Никой не знае. Случиха се доста неприятни неща.
В селото имаше такива, които ги подкрепяха. Част от тях отпътуваха за Луганска и Донецка област, а оттова за Русия. Предимно бяха възрастни хора (въпреки че имаше и доста млади). По принцип те бяха добре с всичко. Те просто имаха такава носталгия, те споделиха: „ Е, скоро ще спечелим положителни пари, железницата ще работи, както беше при Съюза “. В моя блок да вземем за пример една жена отиде да работи в тяхното комендантство. Тя сподели, че Украйна е неприятна, само че тези са положителни.
„ Вие не обичате нас, руснаците, нали? Ти обичаш ли ни? "
Още в първите дни на нашата железница се събраха служащи. Те споделиха, че е належащо да се пусне връзка с Русия. Първоначално бяха обещани огромни заплати на всички. И тогава, когато хората се подведоха, започнаха да дават обещание по-малко. Транспортираха всичко належащо, докарваха [военна] техника от Русия и най-после на хората въобще не им се плащаше. Дадоха хранителни дажби вместо заплата и споделиха, че няма да има пари. Ако не вървиш на работа, ще дойдат да ти покажат какво могат. Така че хората работеха гратис. В същото време цените на всичко се подвигнаха към три пъти. Хората бяха на ръба на гладната гибел.
Имаше и доноси. Например майката на моя другар, която работи като надзирател, ми споделя: „ Знам, че си за Украйна. Сега ще отида и ще те пусна на руснаците. И отиваш в мазето. "
Разбирате ли, беше невероятно да се каже каквото и да е. Защото щом един път стигнеш до мазето, в никакъв случай не излизаш оттова. Или, в случай че излезеш, си в доста тежко положение. Синът на мои познати закъсня с няколко минути за комендантския час, нямаше време да се прибере. Закараха в мазето. Изведоха го на идващия ден. Той беше толкоз обичай, че не можеше да върви.
Дойдоха при мен, мисля, също по нечий донос. Някой им е споделил за моята позиция – че съм срещу тях. Вероятно някой от съседите.
Дойдоха трима души. Един незабавно ме бутна, паднах. Издърпаха ме в един ъгъл в кухнята. Един ровеше в телефона ми, а останалите претърсиха жилището. Търсиха украински знаци и всичко това. Нямам това в къщата си, само че обърнаха всичко с главата надолу.
Вдигнаха автомати против мен и детето, заредиха ги. Викаха: „ Сега ще гръмнеме детето ти! Къде са ти знамената, къде ти е знамето, кучко, ти си за Украйна, не ни харесваш нас руснаците. Не ни ли обичаш? "
А аз мълча, доста ме беше боязън. Дори дума не можах да кажа. Търсиха, търсиха и споделиха: „ Ще се върнем “. И си потеглиха.
Още на идващия ден, 22 август, намерихме човек с кола, който щеше да ни изкара. Не взехме никакви движимости, себе най-болните и остарели котки, поставихме ги две по две в специфични кафези и тръгнахме с последните си пари.
По пътя към Украйна имаше девет съветски контролно-пропускателни пункта. Пътят до язовира (условна разграничителна линия сред украинските и съветските войски) лиши шест часа. Трудно е да се мине през всички тези контролно-пропускателни пунктове. Трябва да намерите метод към всеки, с цел да не ви простреля, давате пари, с цел да не ви навредят. Те се считат за господари на живота ни, те решават кой да мине и кой не.
На предпоследния, осми контролно-пропусквателен пункт, седи началникът им. Водят те при него и той взема решение дали да те пусне в Украйна или не. Вече има съществена инспекция. Не всекиго пускат, само че като цяло, плащаш ли, ще минеш.
Макар че и това не е несъмнено. Приятели ми споделиха, че не са ги пуснали и за пари - евентуално всичко зависи от промяната [на военните на КПП]. Но ние платихме и ни пуснаха. Свалиха всичкото злато, смъкнаха златното кръстче с верижка от детето - и ни взеха тези 400 $, които имахме за черни дни, по този начин да се каже.
Но по този начин или другояче, с цел да минете, би трябвало да почистите изцяло телефона, тъй като те могат да възстановят цялата ви преписка, фотоси. Необходимо е или въобще да си с нов телефон, или да изтриеш изцяло всички сметки, с цел да са там фабричните настройки. Защото сигурно ще намерят защо да се заловен.
Достигнахме [неокупираната част на Харковска област]. Благодаря, несъмнено, на украинските военни и доброволци, те доста оказват помощ на всички. Те ни помогнаха с животните: доста е мъчно - всички тези кошове. Помагаха да товарят, разтоварват и към един часа следобяд към този момент бяхме във „ филтрационния лагер “ – украински. Това е постройката, в която седят военните и Службата за сигурност на Украйна. Там първо дават храна на всички и който има потребност от здравна помощ. Докато чакахме реда си за изявление, котките ни бяха напоени и обгрижвани.
По време на изявлението говорихме със чиновници на СБУ. За това по какъв начин сме живели в окупацията, дали са ни обидили... Питаха такива неща. Провериха телефоните, с цел да се уверят, че там няма нищо. Това е разбираемо: отпътуват и доста колаборационисти и предатели. Е, нямаше нищо изключително, което да се назова разпит. По-скоро диалог. Разговаряхме небрежно и ни пуснаха. Извикаха ни такси.
" Когато забележим украински военни, се успокояваме "
Отначало беше доста мъчно да привикна да не се опасявам от военните. Защото те са наши, украински военни. Бяхме привикнали да свеждаме очи, не трябваше да гледаме руснаците, не се знаеше по какъв начин ще реагират, никой не разговаряше с тях.
Сега е тъкмо противоположното - когато забележим украински военни се успокояваме. Не нервничим, не се гърчим. Имаме мир.
Разбира се, животните мъчно понасяха пътя. Имаше проблеми с намирането на жилище: не всеки ще ви пусне в апартамент с шест котки. Първо бяхме приютени от една стара двойка, и двамата с увреждания. После успяхме да наемем дребна къща в едно село.
Дрехи нямаме, единствено тези, с които избягахме. Сега на първо място мислим по какъв начин да вземем останалите животни. Купянск към този момент е освободен, само че през вчерашния ден имаше обстрел от Руската федерация, има и жертви. Там няма връзка. И към момента имам доста животни там. Гледа ги комшия.
Много желая да се прибера вкъщи, само че още е рисково. Селото ни се намира покрай границата. Цялата артилерия ще се изсипе върху нас.
Но все в миналото ще се върна. Моите животни са там, моят дом е там. Но не и в близко бъдеще. Не съм боен специалист, само че мисля, че руснаците ще се опитат още веднъж да завладяват града. Защото имаме жп възел с пет разклонения и той е стратегически значим.
Изобщо всичко това би трябвало да се промени. Войната би трябвало да спре. Наистина желая да го допускам. Искам това да свърши. За да не умират хора и да не осакатяват. Не желая хората и животните да страдат.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ